Изгубих се, но пак ще се намеря...
Отново ще дочакам сутринта,
усмихната в самотната постеля,
със себе си от вчера, по-добра.
Научи ме до тебе да застана,
щастлива беше моята душа.
Но нищичко от нея не остана,
веднъж, какво си всъщност, щом прозря.
Да плача ли, че исках да обичам,
че страдах и умирах от това.
Да се усмихна ли, че "мое" те наричах?
Изгарях и се раждах във страстта...
Ти зло ли бе или добро за мене?
Кое от двете да запаметя,
когато мине страшно много време
и все не си пред моята врата?
Ще трябва някак да преболедувам
несбъднатите си със теб мечти.
Поне разбрах, че страшно много струвам,
дори до мене вече да не си.
И все пак трайна болката остава,
че имаше искрица между нас,
че малко и да вземеш - много даваш
и се изчерпваш в неочакван час.
Не искам да си прашен спомен в мене...
Не искай да съм просто твой другар.
Където е горяло дълго време,
за двойно повече остава жар...
Изгубих се по пътя към света ни.
Изгуби се със мен и любовта...
Останахме самотни да се чудим,
защо решихме, че е наша тя.
Намерих се, макар че се изгубих,
със себе си съм вече по-добра.
Не се наказвам, че не те запазих,
но все не мога да си го простя!
© Ива Милорадова Всички права запазени