Измолих те. Не питай с устни как слепих,
фотоните от мрак разбити на Всемира.
Изписах небесата, нощни – всеки стих,
една звезда, що закарфичена умира.
Боля до смърт, но ето – някак преживях,
в хербария на Господ – задушлив и тесен.
Сега си тук. Ще бъда тази, що не бях –
не бях ти пролет – ще ти бъда късна есен.
В душата ти ще съм отдавна чакан дъжд,
по сиви стрехи ще навържа сто хвърчила.
Подай ръка и знай, че литнеш ли веднъж...
Измолих те! И нека пак да съм сгрешила!