На хълма, там, стои и чака,
един самотен, изоставен гроб.
И всеки минувач го подминава,
и той е сам и ден, и нощ.
Но той стои и чака там,
от хиляди години прокълнат.
Обречен всеки да го подминава,
обречен е завинаги да бъде сам.
Защо ли Бог е изоставил
тоз изсъхнал и ограбен кът?
Защо ли даже птиците не кацат
на тоз единствен на хълмовете кръст?
Защо никой не плаче на този гроб,
защо самотен е останал?
Защо ли никой не убива самотата,
защо ли никой не убива тишината?
Без сълзи и без следи от изсъхнали цветя,
без име, спомен и любов,
стои си там на хълмовете в безкрая
един самотен, изоставен гроб!
© Антониа Димитрова Всички права запазени