Изповед в четири стихии

Пролог:

(Лирическият герой е разкъсван от

душевни терзания и чувства, които

са родени в неговото минало. Вървейки

към ада, той оплаква битието.)

Пресъхна душата ми от болка,

превърна се във гозба постна.

Дори мъжете децата си да раждат,

не виждам вече нищо стойностно.

І Действие:

(Лирическият герой започва разказа си

за това как лицемерието и злобата,

които е използвал като спътници в

живота си, сега се обръщат срещу него.

Сега, не можейки да понесе болката,

моли Сатаната да го избави от нея.)

І Стихия – въздухът, родил урагана

в душата на лирическия герой.

Чак стъклата по прозорците се пукат,

от слънчевата кръв попили жадно.

Като вампири от моята душа изсмукват

последни, останалите чувства хладни.

Като паразит във вените дълбаят

коварните дела на чужда злоба.

Във въздуха с лопати гроб копаят,

в очите ми наливат те отрова.

И малката икона стара на стената,

заключена остана в друга измерение.

Душата давам си на Сатаната-

единствено за мое изкупление,

но дори и той душа проядена не иска!

... като прогнила дървесина разпрашена,

а ме отпраща със злобното си кискане:

- Към Господ обърни се за решение!

Но дори и той не ще помогне,

защото счупена душа не се поправя,

а се превръща в тишина гробовна,

изтлявайки в човешката жарава.

ІІ Действие:

(Лирическият герой продължава изповедта

си пред Дявола, за алчността и

скъперничеството, с които е потъпкал

всичко ценностно в миналото си.)

ІІ Стихия – огънят, който тлее в душата

и във всеки момент може да я възпламени.

И рамките по прозорците се чупят,

окъпани в слънчевата пот червена.

Като върколаци с остри зъби хапят,

но нека хапят, тям простено е!...

Като вируси в плътта разяждат,

коварните дела на алчност чужда.

Във огъня със кирки гроб съграждат...

Да го градят, щом имат нужда!

И картината с коне стои си на стената,

заключена остана в другата реалност.

Душата си аз давам за разплата,

на Сатаната – дори това да е банално.

Но дори и той душа проядена не иска

като ръждив метал на прах превърната,

а ме отпраща със злобното си кискане:

- Нима от тука искаш да се върнеш?!

Но дали и той ще ми  помогне,

защото счупена душа не се поправя,

а се превръща в тишина гробовна,

изтлявайки в човешката жарава.

ІІІ Действие:

(Дяволът продължава да слуша и да

се подиграва с обречената душа на

лирическия герой като му дава празни

надежди. Не можещ да осъзнае лукавостта

на Рогатия, той иска да му подари душата

си като по този начин ще попадне в

ръцете на собствената си лакомия

за живот, който всъщност е незаслужен.)

ІІІ Стихия – земята, която е готова да

погълне душата на лирическия герой.

Та И пантите прозоречни се чупят,

стопени от сълзите на огнения Хелиос.

Като таласъми с остри брадви чакат,

сърцето ми, туптящо да прострелят.

Като мрак прояждащ и съзнанието,

коварните дела на чужда лакомия,

във земята пред погледа на съзиданието,

бетонна гробница изливат...

И огледалото живачно на стената,

заключено остана в другото пространство.

Душата подарявам си на Сатаната,

последно мое „детско” хулиганство.

Но дори и той душа проядена не иска

като прогнила плът останала на пепел,

а ме отпраща със злобното си кискане:

- Подарявай, тука аз съм ти владетел!!!

Със сигурност той ще ми  помогне,

защото счупена душа не се поправя,

а се превръща в тишина гробовна,

изтлявайки в човешката жарава.

ІV Действие:

(Видял готовността на лирическия герой

да подари душата си на Мефистофел,

Бог я запалва със слънчев лъч, пробил

каменната обвивка на пъкъла. Той знае,

че само така тя ще възкръсне и ще се

прероди от наивността, с която лирическият

герой е щял да я погуби.)

ІV Стихия – водата, която изгася и пречиства

преродената душа.

А вече прозорците са паднали,

и душата ми изгаря от слънчевата паст,

като лъвове антилопата разкъсали.

Гори без огън Къпиновият храст!

Ни вируси, ни мрак, ни паразити

не ще разграждат моята душа!

От злоба, алчност, или лакомия,

измива ги пречиста, светената вода!

И свещта догаря бавно на стената,

в отключена реалност от самия Бог.

Душата си не давам за разплата,

не я разменям за сатанински рог...

... и сега разбрах, че само аз я искам,

макар проядена, ще я съшия сам!

И го няма адското зловещо кискане:

- Вън! Върви си от Адския ми Дом!

Но ето, че във нужда Господ ми помогна,

макар че счупена душа не се поправя,

тя издига се от бяла тишина гробовна,

като огнен феникс в човешката жарава...

Епилог:

(Разбрал смисъла на своето наказание,

лирическият герой осъзнава, че

единственото, което винаги е притежавал,

е своята душа, независимо колко

обезобразена е тя.)

И душата ми, възкръснала от болка,

разбрала смисъла на своя път,

тя вижда вече нещо стойностно:

че прошката се ражда във греха,

че душата своя не се продава.

Душата остава си безценна,

защото душата Господ ни я дава

и душата Господ си я взема...