Вече станал съм кожа и кости,
изтощен от корона и страх.
Няма време за никакви гости.
Да изляза навън? Ще е грях...

В мен поетът не вижда предели.
В мен човекът е счупен надве.
Вън народът се бясно разделя
под пробито с ваксини небе.

Брат на брата пътеката спира
и го бута с корава ръка.
Плаче всяка секунда всемирът
и тъгата му пълни река.

Няма в парка дечица, които
да играят на разни игри,
а небето ни скъпо – пробито –
си мечтае за края дори.
 
На закрито линея, не пея,
а немея. Какво не видях?...
Не живея, а в дните си крея.
Ще изгрее ли нашият смях?

Не издържам на тази тревога
да се будя с корона и страх.
Да се смея, забравих: не мога,
и да бъда щастлив, не успях.

Вече станал съм кожа и кости.
Вечер плача за стария свят.
Няма в дните ми никакви гости,
а и дните ми жални скърбят.

Ако няма в родината мила
аз кого да целуна с душа –
нека те ме изчакат пред Била.
Ще пристигна с послушна ръка.