И З Р У С Я В А Н Е Б Е
Стъпвам боса, без страх по росата на влюбени думи.
Утринта е разплела косите си сънна жена.
Изрусява небе, светлооки мечти ме целуват
и орисват челото на изгрев, повит с пелена.
А до вчера тъга до вез вик, до без дъх ме душеше.
Безнадежден, денят ми търкаляше черния зар.
С острие на пробождаща болка в гърдите туптеше
пред закона всевластен на мъж, припознал се в ключар.
Аз разбих катинара. Вървя по роса от надежда.
И запяват тревите - зелени фонтани от смях.
Как не искам, за Бога, не искам назад да поглеждам ...