Желаех те безумно, истински греховно,
обичах те без всякакъв предел,
написах ти го с думи смели много,
сърцето си поднесох ти във плен.
Виках те в сънят си - ти не отговори.
Далеч, в покоя, помръкнала стоиш.
Застинала във хилядите си неволи
оставена на вихъра в съдбата да струиш.
Нима не чувстваш ударите на прибоя?
Сълзите ли ти пречат да виждаш надалеч?
Нима умът ти иска в миналото твое
страхът да лее своята победна реч? ...