Почти свикнах с новите си гости,
когато на вратата отново се почука.
Подскочих и бързо на пръсти
погледнах през тясната пролука.
Там, на прага, стояха три жени,
усмихнати, някак мили.
С дълги, красиви коси,
а две от тях ги бяха на опашка свили.
Чернокосата наричаха я Вяра.
С прегръдката си върна ми вярата в живота,
тя ми даде цяра,
който да ме съживи от шока.
Последва я надеждата.
Тя накара ме отново да мечтая,
върна ми жаждата
красотата на света пак да позная.
Последна, и малко срамежлива, беше любовта.
В миг изгони всичката болка и тъга.
А аз след секунди вече бях силен, щастлив.
Бях смел, красив, обичан и малко див.
© Любослав Цветанов Всички права запазени