Жената!...
На всички Жени, които съм обичал...
С Любов!...
С едно страхотно настроение
нощта обгръща ме гальовна
и в мен се будят съкровени
Желания, които помня...
... Жена, нали нощта е Храма,
във който ти си Жрица страстна –
поддържаш огъня и няма
нали звездите да угаснат!...
Нали по лунните поляни
се гониш с Вятъра на воля,
а в мен усещане примамно
ме кара все да те догоня...
– Защо в душата тайни криеш
и там не даваш да надникна,
макар че аз и ти сме „Ние”:
– щом за любов нощта ни викне!...
Нали инстинктите владееш
Живот да създадем от ласки
и без легенди и поверия,
а ѐй – тъй: по човешки някак си...
– Какво събира във гнездата
и птиците с повеля жадна?...
– Защо повярвахме в звездата
с Послание, която падна?...
Върти се в лунното привличане
морето със вълни разпенени –
по лунните пътеки тичаме
от еротизмът им обсебени...
– Блажена тръпка мед разлива
в телата ни успокоени,
чаровна немощ ни приспива:
възторжени и уморени...
... Ревеше: „Блудница!“ – тълпата
във фанатична върволица –
веднъж ли те оплю мълвата,
но ти и блудна си: Светица!...
... А идва нощ!... Отново пламва
над нас влудяващо Луната,
тогава ти за ласки жадна
разголваш гръд и си:
– Жената!...
12.08.2018.
© Коста Качев Всички права запазени