Пораснала... жена искаше да станеш.
Мечтаеше детското сърце под светлите прозорци.
Чакаше си времето, момента, по пътя
на възрастните да те поведе.
Твърде бързо...
Не те дочака да се наиграеш, не те дочака
да се натичаш, боса, под дъжда и в утринна роса.
Бореше се детето, но отстъпи пред една жена.
Блесна луна, падна и звезда, но... жената в огледалото
не пожали детската мечта.
Искаше и взе оставащото детско време.
Детенце, прости!
Прости, че не те оставих, ти, напред да вървиш.
Прости ми, че те оставих да живееш,
мечтата ти те погуби, блестяща, с влюбени очи.
Прости...
Жената нямаше свян - подлъга те.
Аз нямах свян, аз, която си ти.
Бягай дете... скрий се в ъгъла и плачи, плачи,
за да убиеш мечтата.
Убий, тази, която те поведе към лъжата!
Не поглеждай напред, образът, който чакаше
ще те нарани... и все пак ще ме видиш там.
Мило дете,.. жената в огледалото си ти.
Не заставай пред него с влюбени очи.
Лъжата - блеснала луна и паднала звезда,
сбъдна ти се, но на жестока цена.
Ти, дете, стана "жена".
Мечтата, която те погуби в огледалото стои, гледа те.
Жената в огледалото си ти.
22.10.2022г.
© Цветомира Тошева Всички права запазени