Жените
Жените в моя живот!
Така и не успяха да ми сложат хомот!
Умни, красиви, понякога забавни,
бяхме млади, а времената – славни.
Влюбвах се искрено в всяка от тях,
да обичаш и да любиш не е грях.
Раздавах им любов, част от моето сърце,
то е голямо, но не остана за мене!
Искрен бях и гледах ги в очи,
обичах ги и при раздяла със сълзи.
Една от тях ме дари със синове добри.
Уви, сега без Татко си са, но не са сами.
Подарявах им роза и стих дори,
дали са ме разбрали, някой да, други надали!
А само как боли! При раздяла! Как Боли!
Животът продължава и след това. Нали!
Не трябва да се отчайваме, макар и сами!
© Валентин Миленов Всички права запазени