Чуваш ли стъпките ми във въздуха -

косите ми се протягат заедно с костите

да те стигнат преди тъмнината да подвие опашка

и да легне в крилете ти мълком.

Пръстите на тишината отдавна са зараснали

от твоите целувки-белези.

Не се страхувам от мълчанието,

а от шумналите води на шумното безразличие.

Аз съм само мимолетница върху минираното поле

на чувствата ти.

Обичам те, макар и да не вярваш в любовта.

Няма лек за това.

Няма лек, когато спомените

всяка нощ съскат и хапят,

и прогризват бавните минути.

Солта на всички морета

няма да стигне

ако се взреш да броиш

хвърлените ми погледи назад.

Мракът на раздялата

завинаги ще е мой дар

и мое безбездно проклятие.

Ако сърцето ми не беше

просто немилостив сбор

от механични, сухи мъниста,

щеше да е твое,

щеше да е дъждовно чисто.

Но мастилницата ми е куха,

очите ми са вятърни дюни,

а юли никога няма да настъпи.

Отрова, само отрова

вирее, връзва и вее

зад пределите на самотата ми...

Но някой ден, някой живот

в някоя безкрайност,

тази любов ще ни ръкоположи -

аз, ти и нищо друго...