Има дни, във които всички стари тревоги вдигат тежка наздравица редом до нас. 

И онази вина, скрита нейде дълбоко, като тътен камбанен раздира света. 

И боли от мечти, подарени нахалос, от това, че изпускаме малкия миг. Но тогава животът с неочаквана ярост почва битка и яростно среща ни с вик. 

Той застава овълчен, оголен и дрипав, и крещи: „Виж добре, аз съм все още тук! Приеми ме. Открий онзи, лудия смисъл... Остани само с мене, ако ще и напук! 

За онези очи, дето вярно те търсят, за съня, дето бяга, щом душата кърви. И за тази любов, дето идва на пръсти, посред черната болка да разпалва мечти. 

За дъха, притаен в здраво стиснати длани, за молитвата, дълго мълчана на глас. За мъжа, който плаче от твоите рани, за целувката, чакана в нощния час. 

Има дни, във които всички нови тревоги вдигат радостна глъч и са редом до нас. 

И тогава познаваш посоката в мрака - има смисъл животът във всеки наш час. 

Аз съм твоя, живот! Пак се върнах. Аз мога да съм тук и сега - няма начин да спра. 

Вдигам нова наздравица! Дълго ще мога да обичам света. 

После... нека умра.