Дрезгав глас, кавал и китара
разсънват нощната „Витошка”.
Премръзнала троица пее
за това, защо човек диша.
Лампата улична се оглежда в локви,
а оттам се усмихват лъчи.
Шепне ù водното огледало:
- На света най-красива си ти!
Сенки бързат към своите къщи,
надпреварват се с поредния дъжд.
Мъж върви с ръце в джобовете,
търси някого сред цъфнала ръж.
Вятър замислено разголва гора
от листа на скъпите спомени.
Те отплуват по водите на Лета
след сърце, без милост прогонено.
Всичко се превръща в минало,
като един захвърлен букет.
Думите умират в забрава,
прогонени от сметки безчет.
Животът е непозната река,
без повод се разлива и пресъхва.
Но вечна е женската красота
и коленичим пред нея задъхани...
© Вили Тодоров Всички права запазени