Уморена от твоята любов, потънах във забрава,
но да си тръгна от теб сърцето ми не позволява,
всеки път, когато да избягам опитвах,
пак се връщах и само болка изпитвах.
При теб само навикът ме държеше,
а душата за друго шептеше,
искаше свобода, не искаше да бъде в твоя плен
и едно чувство на вина отново се зараждаше в мен.
Погледна плахо в моите кафяви очи,
полудели от мъка почти,
Усети, може би, че си отивам
и че нещо от тебе скривам.
Ах, да имах аз сега крила,
щях да се измъкна от тази мъгла,
как да тръгна и накъде,
как да оставя твоето сърце?
© Красимира Гущерова Всички права запазени