Уморена от твоята любов, потънах във забрава,

но да си тръгна от теб сърцето ми не позволява,

всеки път, когато да избягам опитвах,

пак се връщах и само болка изпитвах.

При теб само навикът ме държеше,

а душата за друго шептеше,

искаше свобода, не искаше да бъде в твоя плен

и едно чувство на вина отново се зараждаше в мен.

Погледна плахо в моите кафяви очи,

полудели от мъка почти,

Усети, може би, че си отивам

и че нещо от тебе скривам.

Ах, да имах аз сега крила,

щях да се измъкна от тази мъгла,

как да тръгна и накъде,

как да оставя твоето сърце?