Аз твоето мълчание разбирам -

усмивката и погледа студен.

Угасналият пламък тъй вълшебен,

вълшебен не е вече той за мен.

Разбирам неизказаната мисъл

и думите не казани на глас.

Не ме щади - то вече няма смисъл,

разбирам всичко и без думи аз.

За туй, че в душа са - среща дали

безпътните житейски ветрове

не  си виновна ти, не си... едва ли -

за болките на моето сърце.

Какво, че там по хребети планински

в нощта пълзи несретница луна

и в призрачните бледи сенки

витае пак духът на самота.

Каква е ползата от стиховете,

написани със болка и тъга,

щом ще бледнеят във редовете

на никому ненужните слова.

И щом като във своята заетост

излишни ти са моите стихове,

и щом кат в чантичката ти за жалост

все още не прочетени са те...

Какво от туй, че вечерта ухае

упойващо на цъфнали върби

и месецът загадъчен сияе

сред мигащи елмазени звезди...

Че тих ветрец полюшва се - играе,

задявайки се с нежните листа.

Какво от туй, пък нека си играе,

за него е тъй свежа вечерта...

Аз стоя и нищо не ме радва,

бездушен съм към всичко на света

и стихове не искам веч да пиша,

на кой ли пък са нужни те сега...