jenyivanova (Jasmin)
228 3427
13.03.2023 г., 6:31 ч.

Камбана без храм 

  Поезия » Строги форми
678 10 9

Прекърши се последния ѝ звън,

убийствена застина тишината

в камбаната без храм. Крещи в мъглата.

И този порив за живот е гръм –

 

отрича с болка всеки тесен гроб

над който в самота расте тревата…

… как искам да убия в мен тъгата

с надеждата, че няма да съм роб

 

на мъката, която в мен пълзи

с болезнения смъртен вик за нежност.

Неистово, до клетка ме боли

 

кодираната в тялото ми вечност.

Живот се ражда между две сълзи

... човекът в мен заплака. От човечност.

 

Жени Иванова

© Jasmin Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Петя, Иржи, благодаря ви от сърце и на двете. Сега видях коментарите, простете. ❤️
  • Тъжно, но изпълнено с много чувство!"Чувам", "виждам" всичко, което си нарисувала с думи, Жени! За кой ли път?Винаги!
  • Лина, благодаря ти. Стопли ме.

    Иве, колко е хубаво, че си била тук. Усеща се онзи позитивизъм, който е част от теб. Благодаря ти ♥️
  • ”Неистово, до клетка ме боли
    кодираната в тялото ми вечност...”
    Респект, скъпа Жени! Много силно!
    Браво!💗
  • "как искам да убия в мен тъгата
    с надеждата, че няма да съм роб
    на мъката, която в мен пълзи
    с болезнения смъртен вик за нежност"
    Респект!
  • Благодаря за тези думи, Жаки!
  • Силни чувства и жажда за живот и нежност!
    "Неистово, до клетка ме боли
    кодираната в тялото ми вечност"
    Без дъх!
  • Така е. И едното, и другото разплакват, но не еднакво.
    Благодаря, че спряхте при мен.
  • Преди се разплаквах, когато се държаха лошо с мен. Сега, когато се държат добре, но сълзите са от умиление. Дали защото прекалено много свикнах с лошото или просто се научих да ценя доброто...
    Благодаря ти за удоволствието, Жени.
Предложения
: ??:??