КАНТАРЧЕ ЗА ДУШАТА НА ЧОВЕКА

Една женица с мъничко кантарче на Главната ме викна във зори:

– Ела да те претегля, мило старче, не ти ща! – каза, – никакви пари.

Качих се – и стрелката с тъжен пукот се разлюля под мен насам-натам,

седемдесет кила с таланта – бруто! – и повече отгоре – нито грам.

Женицата погледна ме под вежди: – По-лек от ангел в Рая си почти!

Мълчах – торбенце с кокали, с надежди, с възторзи, упования, мечти.

Еех, някога! – когато бях по-младо, на всяко място – камък! – си тежах.

Каквото надробих, си го изядох – по-тежък от сълза, по-лек от смях.

Преди да литна – пухче от глухарче, във шепата ѝ скрих една пара̀ –

а тя: – Сполай ти, – рече, – мило старче! – замислена, тъй тиха и добра.

Щом слязох – и в кантарчето полека стрелката тихо скръцна подир мен.

Кантарче за душата на човека! – дано светът измисли някой ден.