Под гордата снага на Тумба
виши корона, ствол - кинжал,
но в болен мозък нечий хрумна
да реже кестена, без жал.
С широка сянка той затулял
градинската котловина,
че садил круша, слива, дюля,
но липсвала им светлина.
И казвам му: човече Божи,
къде си тръгнал с тоз топор?
Недей съдбата ни тревожи -
за всеки има син простор...
А от растежите, полека,
през цвят, пчела, до плод узрял,
дървото тук, от памтивека
животът наш осмисля цял.
© Иван Христов Всички права запазени