В душата ù кръпка до кръпка,
сърцето скова безпощадната зима.

Сълзите ù сякаш са капки роса,
наръсили нежно листенцата бледни.
Посреща цветето на любовта
с въздишка дните си последни!

В душата болезнено тръни се впиват,
сърцето самотно в гърдите кърви...
Дали когато розите заспиват,
усещат колко много ги боли?!

Възможно ли е тази красота
в увяхнал цвят да се превърне?!
И не е ли и тъжно на смъртта
такава нежност да прегърне?!