Пътеката към вечността огряна,
посипана е със стъкла.
Душата в полет към безкрая
пак търси малко топлина.
Светът превръща се в пустиня,
когато ти не си до мен,
като помитаща стихия
минава всеки божи ден.
Сърцето плаче за пощада,
не знае отговора то
и проси милост от Съдбата,
въртяща свойто колело.
Мираж небесен си оставаш,
а аз не вярвам в чудеса,
макар и близо до сърцето,
далеч оставаш от плътта.
© Виктория Всички права запазени