Живяхме във времена вечни,
в години славни и сезони тъй далечни,
там, по драконовите земи,
където всеки е свободен и щастие цари.
От седемте морета оградени,
седем планини спят по зелените полени,
седем епохи на разцвет и слава,
седем епохи на мир и вечна наслада.
В земи далечни живи бяхме,
безброй пътеки с очите си видяхме,
там, по древните земи,
където песен чудна в ушите ни звъни.
От златни брегове приютени,
сред високи планини и гори зелени,
епохи на тишина, песни и любов,
в които човекът на всичко бе готов.
Гори там огън сред полята,
дори в зората на мрака и тъмата,
там, по чудните земи,
където опасност всички ни грози.
В цветове красиви пременени,
от светли легиони ний сме защитени,
в епохи на светлина велика
настъпваше страхът и нощта разнолика.
Обърнали очи към хоризонта далечен,
брулеше косите ни вятърът вечен,
там, по златните земи,
където вихър от древността се изви.
От последните лъчи огрени,
гледащи ни с очите си, мили и засмени,
от епохи на война, мир и слава
забушува смърт и клетвена забрава.
Тогаз дойдоха облаците черни,
долетели от мрачните подземни дебри,
там, по светлите земи,
акостираха силите тъмни и зли.
От Седемте тук сме ний свалени
и в огън и лед като стомана сме калени,
където с верните другари ще покажем,
заедно с Конниците демоните ще накажем.
© Милен Момчев Всички права запазени