Тече безспир река Марица,

             от векове под синьото небе.

             Сребриста, мълчалива птица,

             лежи в тракийското поле.

             Край нея дните преминават,

             редят се месеци, години.

             И само спомени остават

             от летен пек, от люти зими.

             И нищо ново не се случва,

             реката пак надолу си тече.

             Подлец на топло все се суче,

             поет от глад душа бере.

             Към гробището, някои вървят,

             други към родилен, светъл дом.

             Всички те в ръце цветя държат.

             Неписан от човеците закон...