Все се свивах сама край пътеката,
сухи листите бяха ми ложе.
Все наблизо ми беше далекото,
камуфлирах се. Колкото можех.
Спях на припек, по урви и сипеи,
а над мене растяха малини.
Планинари крещяха: — " Не пипай,
че ухапе ли, няма да мине"!
Щом изсуля си кожата сгърчена,
вечно някой от ужас се мята.
Ако ритне уплашен бакърчето,
кой ще бъде виновен? Змията. ...