Заведи ме в къщата на приятелите ми, мечтите.
Отведи ме малко по-далеч от твоя дом, че взех да съжалявам.
Заведи ме точно там – до процепа в тавана към звездите;
онзи, в който пропълзявам всеки път, когато аз си лягам.
Яздиш си щастлив под женския дъждец,
движиш се егоцентрично в сърцето на селцето.
Чувстваш се като каубой, но знай, че си просто един крадец;
носиш въображаеми одежди, като мантии, спуснати ти от небето.
Каква кралска особа, каква чест ми се отдава!
Гледайте как кърви по тюркоазено персийския килим
и как лае мързеливо без нищо доброволно да дарява.
Подла, млада кожа, обвила душа на старец с грим.
Пристига неочаквано и разпорежда заповеди и услуги,
писмата и съобщенията са нарочно там – на ръба на пропастта;
условията са в сивото му его, игнорират се чуждите култури и дела.
Благословена в 21-и век, да ме игнорират и оставят в голота.
Колко само те мързи сърцето да откриеш...
Ама какъв мързел? То направо при теб си е една война;
ментална – в модерно време, черупката си от 18-и век да стриеш.
Но нищо де, какво е чувството до новата камина?
© Вая ВИ Всички права запазени