Кръговрат на сиротата

I.

Сираци ли пристигаме в света,
сковани от усещане за смъртност?
Нашепване на тялото ни мръсно
ни вдъхва изначалната тъга.
Пресъхнали, преди да полетим,
заспиваме край извора безмълвни.
Проляли ненавреме кърви
прегръщаме арктически звезди.
Останали в чистилището кално
разтваряме се… като смешен дим.
Измама е, към което се стремим,
но прах ли е каквото е живяно?

II.

Но прах ли е каквото е живяно?
Тук няма я градината от детство,
а стъпки към желаното небесно,
естествено рушат ни като вятър.
Прогонени от сенките за вечност
ще бродим в голотата на инстинкта,
където неузрели ще поникват
отсъствия в тъгата по човека.
Зарастване на вкоренени рани
е щит срещу битийната ръжда.
Но стъпим ли на прага на дъжда
и времето ще бъде овладяно.

III.

И времето ще бъде овладяно.
Какво е време в дирите на нищото?
Заблудата за граници разнищвам
и в кода-кръговрат се вдявам.
С поредици от дишане и тлеене
вселената не може да приключи.
Водата на самотния ми ручей
се влива във космическо трептене.
На пътя неизбежната врата
от лоното на въздуха откъртвам.
Сковани от усещане за смъртност,
сираци ли пристигаме в света?