Всичко вече от мен те отнема:
хора, думи, усмивки, коли..
Свърши, дано е навреме.
Всяка мъка дано преболи.
Къде си? - дървото ме пита
(ти го помниш, то расна до нас).
Май че нищичко нямаме скрито,
щом дървото ме пита с глас.
Теб те няма! - оградата чува
(ти я помниш - сковах я веднъж
и по нея все още пътуват
гласове и рисунки и дъжд...)
Как да кажа къде си?
Не бива, но дано да е хубаво там
и дано ти да бъдеш щастлива.
Нищо друго не искам да знам!
© Василка Ябанджиева Всички права запазени