Във парка кривите пътеките отвеждат ме в сакрален кът. Олющените бели пейки на слънцето след дъжд сега блестят. От тях са три без облегалки, четвъртата ни гледа с гръб. Едно момиче нечии коси грижовно гали и влюбено и двамата мълчат. На пейката, която чезне в сянка, под клоните на мрачното дърво е друга двойка - непознати, обсъждащи загубен таен път. А мястото на две е разделено - отляво - сянка; отдясно - светлина. В средата тихичко приседна една самотна възрастна жена. Отпуснати ръцете й едвам държаха прозрачно пликче с едър портокал. Във езерцето вече има само бурен, ала и двете гледахме натам. Не зная аз дали на тези хора направило е впечатление, че там на пейката последна, до завоя седи човек, от слънцето огрян. Дали видяха те на сянка как гарваните чоплят влажната земя. А там, където слънце пада, един графитен гълъб отлетя. Тревата в мрака зелене, но не личи прекрасната роса. На светлина тя весело се смее, полюшвана от птичите крила. Аз някога не подозирах, но ето - вече зная, че всяко нещо сменя своя ход; че хората си тръгват, птиците отлитат, че даже сянката дарява нов живот на нежни или черни мисли, в зависимост с кого или дали делиш. На пейките със дамата седяхме не самички, а във компания на друго време и на друг живот. На А.
Следващо от категорията
Следващо от автора