Ти вечност – миг раздаде трепет

денят ми светъл приглуши в тъма.

Уби живота в мене, блед и крехък,

погуби личността, преди тя сама...

Излъгани надежди все раздаваш

тъй щедро благосклонно и на мен,

душата ми неверна оскверняваш

с бича на пощада в ума ми заслепен.

Мойто време дадено изтича -

един живот неразбран, неоценен.

Обръщам се назад – на цирк прилича,

уж трябва да съм весел, а от мъка съм сломен.

И тъй редят се все картини

от миналото близко, а пък тъй далечно

и мойто бъдеще ще си отмине,

а времето на другите ще бъде вечно.

Към вечността е стъпката последна

и всичко става минало, забрава;

какво остана назад като погледна:

една пиеса - неиграна дотогава...