Някой ангел несръчен в Господния храм разпиля
дълъг наниз от перли и ледени сини мъниста.
И над стария град се прихлупи – и дълго валя
тих снежец – и написа живота ни сякаш начисто.
После плете дантели в стъклата ни потни среднощ.
Престрашено врабче свойте стъпчици тихи остави.
И се любихме дълго – и дълго! – под лунен разкош,
в барабанния тропот на всички сърдечни октави.
Аз не ти обещах да сме винаги заедно с теб.
Само утре да бъдем кълбо от кълчища и възли.
Непознатият вън, който иде да ни разплете,
дълго в храстите шипкови, смаян, издраскан ще зъзне. ...