Нима за мен времето изгубено е спряло?
По пътища различни се дави мокра есента.
Нима е пак без пет? Сърце, от болка изтъкано,
изгуби се на локвите по мократа следа.
И в лабиринт от сенки, от студ и от мъгла,
забравила за себе си, се лутам без умора.
И пак се търся. Пътят ме поглъща, а дъжда
на кръстопът остави ме и няма други хора.
А времето лети, нима отново е без пет?
От мисли мокра съм и себе си излъгала.
Вали, вали дъждът… аз продължих напред,
а скрита, любовта ме чакала зад ъгъла.