Леден плен
Студът пера рисувал по стъклото.
И тъй красиви те се мъдрят там,
и както белезите във сърцето
очакват разтапящия огнен плам.
И блещукат снежните картини
показват свойта красота,
а сърцето толкова години
си колекционира самота.
Чудновати хора оглеждат се в стъклата.
Усмихнати, говорят им дори.
А дали е празна в тях душата?!
А дали и в тях боли?!
Стъклото започнало е да се пука,
под натиска на ледената красота.
Но има още огън да мъждука.
Има цвят и в мойта сивота.
И виждам те как и идваш и разваляш
изяществото на замръзналия ден.
За новото сърцето ми отваряш.
Освободи стъклото от ледения плен.
© Венелина Атанасова Всички права запазени