ЛЕГЕНДА ЗА МАЛЬОВИЦА
Езични и сурови времена били,
зловещи, приказно-вълшебни,
пълзящи призраци с изгарящи очи,
отвсякъде коварно дебнат.
Тъма поваля зрелите лъчи
и с мълнии ги изгаря,
помежду облаците зли
злокобно слънцето затваря.
Зловеща светлина във мрака,
небесни пламъци избухват в смях,
прекършена поляга красотата,
погубена от титаничен грях.
Превърнал всичко в жива жар,
пожарът неохотно се отдръпнал,
оставяйки пред земния олтар
димяща плът и космоса изтръпнал.
След като огънят прекъснал
живота дивен и първичен,
той като феникса възкръснал,
по-жизнен и по-динамичен.
А дивата природа звучно
сърцето земно обладала с целувка,
родила връх в полето тучно
и име дала му като милувка.
Играчка от шишарки турила над него,
красиви птици пуснала в простора,
живот му дала с въздишка нежна
и го орисала да радва всички хора.
Огнени искрици слънцето изпраща,
паяжинки златни, бисерни тъче,
а запленената земя ги хваща
и в тях люлее малкото момче.
Мальовица наричал се юнака,
обичал разкази за чудеса,
чул за България от свойта майка
и пожелал да види Рила планина.
Покрила го с гори обилно,
с реки прекрасни го повила,
земята завъртяла силно
и тръгнал той да търси Рила.
Тя пуснала го по света,
ключа към щастието да научи,
пътувайки сред тая красота,
с него всичко пошло да заключи.
Дълго скитал се бездомен,
редували се ден и нощ безкрайно,
останал в него смътен спомен,
че търси кътчето омайно.
Прескачали като уплашени сърни
сезони в своя бяг неспирен
и правели го миналите дни
по-щедър, по-красив и мирен.
И воден в своя път безсмъртен,
от слънцето и от луната,
накрая той открил задъхан
това, що търсил по земята.
Загледан в космоса красив
и упоен от билки ароматни,
в тревата паднал той щастлив,
с жадни устни в езера прозрачни.
Живот дарил на борове вековни,
заспал в плен на песента,
глава положил върху облаци дъждовни,
снага прострял в Рила планина.
Щом се събудил гордият левент,
тя еделвайс му турила в косите,
за да успее животворния момент
да съхрани навеки за орлите.
Приседнал в тучните треви,
тоз земен исполин мечтае,
прегърнал нежно нашите души,
с природните стихии играе.
И като страж безсмъртен, древен,
покрил глава със снежния си шлем,
той пазил е фолклора ни напевен,
да може кат' народ да не умрем.
Разпръснал писти, пътища, пътеки,
като бели коси върху бял ямурлук,
с клека зелен преплел ги навеки,
дискретно приканва да дойдеме тук.
Пролет плацентата снежна топи,
преражда се върхът първичен,
пречистен с пролетни води,
той засиява, още по-обичан.
Ръце протегнал в синевата,
рисува с багри своята душа,
че пръв не е по ръст в планината,
но втори не е той по красота.
Загубени сред многолистния простор
и гласове космични извисили,
запяват славейчета в хор,
зората още не открили.
Приведена пред светлото небе,
луната бере зрелите звезди,
а слънце, като палаво дете,
я чака, за да пръсне светлини.
Пленена красотата мълчи
и чака да се съмне,
а легиони светещи лъчи,
заливат зъберите тъмни.
Върхът пълзи, а слънцето огрява
и, сякаш светеща ерозия,
с кристали мрака разрушава,
избухва цветната експлозия.
Гюлетласкач огромен сякаш,
запращащ слънчево кълбо,
под облаците той прикляка,
за да премине то.
А вятър, побеждаващ времето,
кат' конник вечен пази крепостта
и здраво качил се на стремето,
той яхва гордо пролетта.
И сътворените поля препускат,
шеметно по техните следи,
върху зелените треви те пускат
пламтящи минзухарени стрели.
Цветни гребени преливат,
прииждат земните вълни
и ароматно се разбиват,
във вълноломи от скали.
Цветята, сякаш долетели песни,
накацали ята в тревата,
гордо изправили венчета,
гирлянди слагат на гората.
С букет от облачни цветя,
дъждът разпръсква благодатен,
парченца земна красота,
свещен, прераждащ, непонятен.
Привечер щом слънцето потъне,
в пламтящи, живи светлини,
нощта с лунен сърп ги жъне
и ги превръща в звезди.
Вечерния залез прегръща
ласкаво земната твърд,
Мальовица в миг се обръща
нагоре, към млечния път.
Рояк от светещи искри
подхваща с вихрен танц,
над умълчаните скали
въздушния романс.
Тази въздишка и до днес,
навява спомен древен,
изправя се Мальовица пред нас,
връх недостъпен, приказно-вълшебен.
Луната феерично спуска
завеса от мъгла красива,
доволни тръгваме за вкъщи,
остава планината да почива.
Щом съкровено слънцето огрее
с лъчи вълшебни нашите мечти,
душата ни с дъгата ще се слее
и ще възпява тези планини.
© Борис Борисов Всички права запазени