В дебрите на планина Родопа,
/разказват ни от стари времена/
живял Орфей, синът на Калиопа,
певец тракийски, правещ чудеса.

С лира и с вълшебните си песни
омайвал хора, птици, зверове,
във унес притаявали се всички,
забравили за грижи, страхове.
Дори горите свеждали си клони,
струвайки поклон пред този глас.
Скалите стръмни, планини, каньони,
разтрисали снаги в магиен транс.
Но в ден един, след дълга си разходка,
Орфей приседнал на скалисти връх,
зареян към пленителната гледка,
не сетил от змия триглава лъх.
Щом зърнала тя момъка унесен,
туловището сурнала без свян,
изплезила езици с порив бесен,
гладът да утоли с човек презрян.
Но за късмет и камъни повлякла,
та стреснала юнакът замечтан,
сковал се в силен страх,  щом той видял я,
от паника зловредна обладан.
Що сторил ли? Това, което можел!
Запял…  с глас ангелски звънтящ,
онази песен – сладкогласна, божия,
която стапя ледени сърца.
Не спрял за миг. Три дена и три нощи
словата му огласяли леса 
с мелодия от чародейни ноти...
дордето не заспала таз` змия.
Прибрала тя зловонните езици,
протегнала снагата в сън блажен,
дори в усмивка  грейнали устите,
/нечувано до този сбъднат ден/.
Така успял, чудовището  хищно
със песни дивни тихо да смири,
и спуснал се по склонове планински,
къде ли... не оставил той следи.

И днес дори, в Родопските  усои
се пази на Орфея паметта,
чрез песните народни, устояли
на времето. Творящи  красота.
13.12.1018

Из "Легенди и стихове за българщината"