І част

Там някъде... над Тетевена гра̀да

въздигнал е снага „Соколов зъб“,

разказващ и до днес с тъга голяма

легендата родена в този връх.

Било̀ по турско. Времена̀ на робство.

Народът ни потънал във мъгла,

смазан до безволие, в поко̀рство

превивал гръб с наведена глава.

Та в нощ една, във тъмна късна до̀ба

над Тетевен пробляснал огън зъл,

зурни разнесли воя си злокобно,

зацвилили коне..

до Бог се вдигнал шум.

Османска о̀рда... с бей Тусун начело

разпънала под Равни камък стан,

а беят сам от шатрата умело

нареждал с мощен глас като султан...

ракия люта вредом да се лее,

о̀вни над огън да се изпека̀т,

певци изкусни цяла нощ да пеят

и тетевенки там да доведат.

Щом чули предводителя, веднага

османците поели към града̀,

последвали гърмежи, силна врява

и викове разсичащи нощта.

Нахлували във къщите най-взло̀мно

жестоките мъже без капка свян,

и силом на синджир като животни

моми с невести вързвали без срам.

Замо̀лили се, плачели жените

когато ги повели към върха̀,

а майките им скубели косите си,

отдали се безсилни на скръбта.

Част ІІ

Щом пленничките стигнали до ста̀на

беят похотливо... с поглед-плам,

огледал ги ревниво и застанал

пред най-красивата девойка там.

-Ей, тази, съблечете и с пенда̀ри

за мен я накичете... Тъй реших!

-А ти, юначе - рекъл на еничар –

момиче друго сам си избери!

Замаян от лютивата ракия

младият мълчал, но в миг един

в главата му изплувала картина

от детството далечно - спомен син.

Видял се той като момче невръстно,

познал и свидния си бащин дом,

как в двора кърджалии мъстни

нахлули, за да вземат него в дан.

И сякаш по лицето пак усетил

на майци си горещите сълзи,

на татко си ръцете как треперят,

подавайки за рожбата пари.

Но златото им било сирома̀шко,

не стигало за откупа голям

и малкият Сокол /дете порасло/

откъснали от корена без свян.

Спомнил си... че и сестрица имал,

най-малката, с умихнато лице,

която без да ще, в игра порязъл

по рамото със брадвичка в ръце.

Картината пред него оживяла –

писъците, раната, кръвта,

белегът... и любовта голяма

към Рада, най-обичната сестра.

Част ІІІ

И в този миг той сякаш се събу̀дил

от сън дълбок, когато там видял

как младата девойка... като ху̀ни

съблѝчали, на бея да дарят.

А тя се дърпала в сълзѝ обляна,

опѝтвала да скрие рамена̀,

но ризата щом паднала съдра̀на

открил се огнен белег на плътта.

Тогава скочил момъкът и сѐтно

замолил бея, нѐму да дадѐ

гяу̀рката със хубост ненаглѐдна,

в която уж оста̀ло му сърцѐ.

Дори не ча̀кал беят да я пусне

и гра̀бнал ужасѐната мома̀,

преметнал я на коня и препу̀снал

към Тѐтевен, към родната земя.

В гърди притискал малката сестрѝца

и с глас треперещ питал я смутѐн,

тя спомня ли си бра̀та свой.. затрѝти,

когото са отмъкнали във плен.

-Помня го! – припла̀кала му Рада.

Помня как... със брадвичка една

рамото ми без да ще проряза,

та бѐлегът си нося и сега̀.

Но взеха го осма̀нци за енѝчар,

къде сега е, никой го не знай,

все жа̀леше го мама и занѝчаше

към портата... до сѐтния си край.

-Туй аз съм, Радо! Аз Сокол съм, брат ти!

Че те познах, на Бог благодаря.

Кажѝ сега, при кой да те изпратя,

моминската ти чест за да спася?

-Не зная братко, нѝкого си нямам.

Умряха мама, тате и сестрѝ.

Самѝчка си останах на земята,

сал леля ме прибра и израстѝ.

ІV част

Тога̀з на ко̀ня той юздѝ обтѐгнал

и бързо го повѐл към ро̀ден град,

а щом пред лѐлина си къща спрели,

Рада извисѝла глас познат.

-Лельо, отворѝ ни! Гост ти водя,

енѝчаря... изгубения брат,

който ме спаси по Божа воля

от бей Тусуна, без да сложи страх.

-Не бой се, лельо, по̀рти отворѝ ни,

че зло̀то идва, тук ще па̀да сеч.

Върви да кажеш бързо на махленци,

да бягат в планината надалѐч.

Щом туй дочула, лелята излязла,

целунала си сестрини чеда̀

и хукнала припряно, да обажда

злоко̀бната на всички новина.

Тъй цяла нощ изнѝзвали се сенки

нагоре към скалисти висотѝ,

вървѐли и се молели те клети,

Го̀спода от смърт да ги спасѝ.

На съмнало Манол се щом завърнал

във лагера на кърджалии сам,

пред бей Тусун сна̀га на две прекършил

и спретнал най-голямата лъжа,

как пустата гяурка непоко̀рна

решила да избяга във града̀,

а той ядо̀сан с ятагана остър

съсякал ѝ красивата снага̀.

-Ти Рада забравѝ ! – отсякъл беят -

а с о̀рдата си Манастѝрски дол

нападай, подпалѝ, та да не смѐят

гяурите да се спасят без бой.

Отказал му Манол, сърце не да̀ло

да па̀ли там, където взел е дъх,

скочил върху коня и пришпо̀рил

към най – високия и стръмен връх.

-Спри! Преда̀й се! – викали след него.

Но той не чувал. Яздел устремѐн.

Доволен, че успял е свято дело

да сто̀ри във последния си ден.

Със сѐтни сили скочил от скала̀та

с думите еднички на уста:

„Силен съм, щом мо̀га аз земята-

ро̀дната, от набез да спася!“.

Години много мѝнали, но още

тѐтевенци тачат този връх,

за смелостта на момъка тъй мощна,

нарекли го... „Соколовия зъб".

Край

19.12.2020