ЛЕТЯ
Нейното сърце отново бе ранено.
От несбъднато очакване сломено.
„О! Защо е тази пропаст между нас?” -
питаше се тя с безмълвен глас.
Но благодарна бе за опита суров,
че научи нея що не е любов.
Сега се чувстваше ранена.
Да бъде искаше освободена.
„Ще направя нещо щуро и опасно!
Не искам да се чувствам все натясно!
Животът кратък е, а има толкова неща.
Искам да съм аз свободна, да летя.”
И взе, че скочи с устрем към небето.
На гърба на вятъра и ето,
като птица рееща летеше
и плам в очите ù блестеше.
Чувстваше далеч от себе си земята,
а вятърът игрив ù рошеше косата.
Далечни хоризонти щеше да посочи
и сърцето нейно щеше да изскочи.
„Да можеше сега един орел с мен да полети.
Да ме пази и закриля, да разбира моите мечти.
От слънчев ореол да има златно той сърце,
което аз да чувствам като силни две ръце.”
Но, уви, нямаше орел в небето,
защото кацнал бе в полето.
Тъй самотен и замислен,
той бродеше ранен безсилен.
Почти загубил бе надежда,
че към него някой ще поглежда.
Покри го сянка нежна, непозната
и той замаян полетя в синевата.
© Емил Божилов Всички права запазени