За всички дни, които изживях
се питам всъщност кой ли ме познава.
Когато страдах, вътрешно кървях
от младостта ми нищо не остана.
Без теб съм днес. Гласът ми те зове
наоколо е всичко толкоз нямо.
Река ли си със стръмни брегове,
или илюзията бил си само.
Горчи живот, без ласки и любов,
но се надявам, моля се горещо -
да изживея пак спонтанен зов
по капчица от всяко ново нещо.
Тук всеки спомен все към теб лети
и колко още самота ме чака.
И колко обич в мен навяваш ти,
щом с облака говоря си в мрака.
Аз слушам как ветрец горчив снове,
във мислите ми натежали - сиви.
Надеждата в лилави цветове,
обагри пак мечтите боязливи.
© Миночка Митева Всички права запазени