Прибирах се вкъщи - сияеща, жива. Лягах в леглото, поглеждах небето и виждах луната. Красива беше, усмихната беше, на мене се смееше и за мене блестеше - и аз бях щастлива!!! Сега е различно. Oтново се прибирам, този път - тъжна... унила... Сядам на земята, започвам да плача... поглеждам небето, но нищо не виждам. Къде е луната? Защо си замина? Дали наистина ТЯ беше тази, която ме правеше щастлива???? Продължавам да плача - още по-силно... Тежи в мене нещо, и това е въпроса: "Има ли смисъл да бъда жива, щом любовта ми завинаги си замина???" Мисля за нещо... нещо зловещо: ''Ще сложа край на тази интрига''... Моментът настъпва - животът си отива и аз все още не съм щастлива. Последна минута, последна секунда със света се сбогувам... За последен път искам да видя луната! Нагоре поглеждам и какво да видя - тя е там... но защо вече не е красива? Защо е намръщена и унила? За мене тъжи, за мен я боли, че аз се предавам и край на живота си слагам! Замислям се: "Може би друг ще ме направи щастлива..." и се изпарява от мене зловещата сила! Сега съм тук и съм добре, благодарение на онзи поглед към черното небе. Сега имам надежда и сила, но през нощта надеждата бавно умира. Защото отново всяка вечер поглеждам нагоре, а луната продължава да е сива!...
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.