Лунна нощ в Хонолулу...

    (или: В нощта на чаровната Лудост)        

Шуми Безкрайност, залюляна

от топлия вечерен бриз

и с много светлина разляна

във плискащият се реприз...

Вълните лягат във прибоя

и всяка носи по една

почти опитомена, своя

и развълнувана луна...

По влажния крайбрежен пясък

остават светещи следи...

Във здрача се разнася плясък

от блъскащи в брега вълни...

А стряскащ крясък в тишината

от нощна птица проехти,

когато облак пред Луната

за малко се засуети...

И трепва като светла струна

докосната от Лудостта-

преливащата с пълнолуния

във унес сладостен нощта.

Но тая лунна серенада

и болка носи в радостта,

защото Любовта е млада

и ветровита във страстта...

А казват, че ей там, отгоре

Вселената била безкрай

и през небесния прозорец

сам Господ в тая нощ не трай

и много Обич към Земята

изпращал Той със Благослов,

та затова в Греха си свята

била Човешката любов...

Едни звезди големи падат

изгарят в светлото небе...

В среднощната си канонада

послание ни носят те,

ала не им достига пътя

и с тях изгаря важна вест-

останала си недостъпна

и все тъй непозната днес...

Разнежени от Светлината

(омесила Луна и здрач)

потъваме в нощта нататък...

...Китара нейде трепва с плач

и в сребърната катедрала

на тая нощ проплаква тя,

навярно с болка проумяла

капризите на Любовта...

А Вечността не си отива,

вдълбава в пясъка следи,

но Океанът ги залива

набързо с лунните води...

Във полуздрача сенки голи

обляни в лунна светлина

в прибоя лягат... Но защо ли

Луната вятърът отвя?..

И като Божества прекрасни

във потъмнелия прибой-

те ще се любят там безгласно,

а все ще ги залива той...

Внезапно станало излишно

и Времето, във ритъм нов,

е спряло и дълбоко диша:

като в умора след любов...

...И даже цялата Вселена,

с космичните си сетива

заслушана в нощта, простенва

обсебена от Лудостта...

...някога в  Хонолулу-

Уайкики бийч

д-р Коста Качев