"Гледах със сребърните си очи
как в нощта светът мълчи.
Всичко спеше,
само морето шумеше...
Светлата ми сянка се спускаше
и над нежните вълни препускаше.
Вглеждах се в душите на спящите хора
и виждах само една искрена тежка умора.
Доплака ми се, бродейки в нощта,
защото бедните хора плачеха и си губеха мощта.
Но за миг се вгледах искрено
и видях, че тази мъка е безсмислена.
Видях щастието, вярата, надеждата.
Видях влюбените очи, които заедно в мене се вглеждаха.
И нещо осъзнах,
душата човешка разбрах.
Разбрах, че винаги много ще е малко,
дори когато всичко за тях е толкова сладко..."
Така си мислеше Луната,
гледайки със сребърни очи в далечината.
Всичко наоколо спеше,
само морето далечно шумеше...