И до днес ме обичат нау̀жким 
със страха, проговорил на глас. 
Вечно слушам колко съм нужен.
(Обичайно, най-много за час.)
После някак във мен завалява 
и прегръщам до синьо обидата. 
Нежността от гнева почернява, 
а душата ми иска да си отиде... 
Ще повярвам тогава, когато 
от ръцете ти нямам спомени 
и не си онзи край на лятото, 
в който тъгата хваща корени. 
Но до днес все още така е. 
Тази нишка се къса накрая. 
Даже Господ се слива с плътта 
без наум за любов да мечтае... 

Стихопат. 
(Данаил Антонов) 
11.01.2023