Любовта ми беше пролетна.
Появи се с кокичето.
Разцъфна с зюмбюли, минзухари и нарциси.
Обрече душата ми на най-щастливия полет,
А после тихо отиде си.
Любовта ми беше и лятна.
Нощно, тихо усамотение.
Когато щурците пееха,
С нея слушахме тишината.
Любовта ми беше есенна, листопадна.
Ветрове вечно я брулеха.
Нашепваха й – върви си…
Да си тука не трябва.
Но тя остана...
И все така продължи.
Любовта ми беше и зимна.
Направо стоик!
Толкова мъничка, толкова крехка.
Хиляди ръце да я замразят се опитаха.
Но… Безуспешно!
Тя все виждаше него,
И спомняше на сърцето ми.
Не можах зарад нея да укротя туптежа.
Любовта ми премина през най-страшните пътища.
Изкачи безброй стръмни баири.
И не спря, клетата,
Все него да чака.
И него да дири.
П.В.
© Полина Велчова Всички права запазени