Терзая се. Скърбя. Не спя.

А ти едва ли подозираш,

че в адски пламъци горя.

О, знам! Сега не ме разбираш!

Да откъснат майка от дете...

Просто няма по-голяма болка...

Да не знае тя как то расте...

Как се храни... и по колко...

С какво сърце ни разделиха?

Как спят? Как са весели и бодри?

Е, за по-лесно мен обвиниха,

но те, о, колко със себе си са горди!

Ако нямах страх от Бога,

бих ги проклела в ада да горят,

да стигнат с много мъки в гроба...

Но не! Моите устни не кълнат!

Дори им желая доброто,

колкото и да е чудно това,

и най-вече защото

са твоите баба, дядо, баща...

След като толкова искат, нека се грижат.

Ти явно нямаш нищо против.

Какво от туй, че дните ми с мъка се нижат, 

че живота без теб е непоносимо лютив?

Аз не мога да ти дам пари, удобства,

но ти предлагам цялата си душа!

За мен са истински друг вид богатства

и тях с готовност ще ти поднеса.

Страх ме е да не загубя търпение

и да те зачеркна, за да не ме боли,

дано да не осакатей душата ми от дълго мъчение

и да затворя за теб един ден всички врати!

Тогава вече ще е много късно.

Ще плачеш за пропуснатите дни,

а аз ще съм безчувствена, претръпнала,

изплакала всички свои сълзи...

Мълчанието ти е като нож в сърцето. Нищо.

То ще боли и ще кърви. Но докога?

Дано да устоя и този път, Всевишни!

Заради любимите ми трябва болката да спра!