И бягаме от себе си, но жива,
една заблуда на любов се прави.
Абсент отровен - спомени налива,
пред другите сме мъдри и корави.
А нощем ничком паднали как тъжно,
в пореден стих ридаем развенчани.
И времето замира, уж е длъжно,
да заличава белези и рани.
И вкопчени в измислица красива,
без нея бихме ли били поети?
Зелен абсент отрова тихо влива,
във всеки стих и всяка дума свети. ...