Необятен хоризонт откриват

невинни детските очи.

С мечтите девствени се сливат

вълни от ярки слънчеви лъчи.

…

Кажи ми, като бях дете

защо светът не беше толкова обречен?

Кажи ми, споменът ли ме обзе

или просто блян болезнено далечен?

Слънцето изгря, залезе много пъти. 

Забравих накъде и аз вървя.

Моря се, скитам и броя минути.

Младостта ми хитро и неволно прецъфтя.

Мина време, срещнах се отново с теб, мечта.

Намерих те на дъното на Ноевия си ковчег.

Пробождаш ме като с кама от лед сега, мечта.

Има ли за белег като теб изобщо лек?

И с поглед от небето ясно е, уви, мечта:

ранява ме вида на твоето лице,

защото никой никога не смя да удържи, мечта, 

наивното, към тебе бягащо дете.

И пак сега снова като бездомник в мрака, 

и вървя към къщата от мойта младина.

А на прага търпеливо ме следи с очи и чака

видението за мойта мъничка мечта.

…

Отдавна аз презрях и ненавиждах,

но веднага пак обикнах аз наивността.

Защото някога и аз обичах, и летях, и още тичам

към любимата ми болка и тъга: мечта.