Плъзгам стълба към небето,
но по нея трудно се изкачвам.
Крия болка във сърцето
и се мъча да не я показвам.
А надеждата в живота ми угасна.
Вярата във хората замря.
Поглеждам се и аз - останала нещастна,
събирам останките от своята душа.
А хората ме гледат все така без милост.
С упреци неспирно ме гощават.
Пиейки ухайно те от мойта младост,
целуват ме, а после се прощават.
Загубих вяра във доброто.
Помагах, а получих присмех и сълзи.
Кланяте се вие на парите и на злото.
Показахте ми колко смешни ви изглеждат моите мечти.
Мечтаех за бели дни, за бъдеще.
Мечтаех аз, че всичко някога ще се оправи.
Душата ми в греди се удряше и мъчеше
да разруши поставените ù огради.
Хората те гледат безчувствено и безхаберно.
Гледат грозно, а очите им алчно светят.
Те не са виновни, но всъщност всички по отделно
за бедите ти копнеят.
Давате съвет на своите деца
да не се бъркат в чуждите проблеми.
Те ги учат - да не правят добрина,
да гледат за облаги и обеми.
Хората потъват в собствената си глухота.
Човечност и хуманност вече няма!
Всеки бяга от чуждата тъга.
А ти ще трябва да се справяш сам със свойта драма.
Хората са много по света.
За сметка на това човеци не останаха.
Ние търсим своя стълба и следа,
слънчева врата за всеки скришничко оставена.
Всеки се надява и се бори срещу своята съдба.
Но пък животът ни отнема всеки шанс.
Пазим се (крием се и се пазим)! Докога?
Вече дишаме на лизинг и аванс.
Хората вярват, че ще им бъде подадена ръка.
Да, те вярват - а вие им обещавате!
Не разбирате ли, че копнеем да живеем точно сега?!
Защо с мечтите ни се подигравате?!
Във себе си оставих едно глупаво хлапе,
което вярва и чака да живее.
В огледалото видях очите на едно дете,
което не старее и се моли да излезе!
© Милена Йорданова Всички права запазени