От вечности... от вечности те няма.
И дупките в небето наедряват.
Валя. След мен остава гъста пяна,
покриваща пространството до бяло.
И птиците... и птиците са остри.
Забиват човки гвоздейно из мрака.
Мълча. И галя рибените кости
на самотата като котка по гръбнака.
Понякога... понякога забравям
да мърдам и до корен се сковавам.
Стоя. А пред очите ми минават
облаци и от солта им побелявам. ...