Стара мелница на хълма

тъжи по своя рицар

в любов край нейните криле

към вятъра да се обрича.

А той лежи до счупеното копие

сред камъни и сухата трева.

При него птиците долитат

и носят му в човките вода.

Рицари на мелниците трябват,

за хората са те излишни.

Последните на тях се подиграват,

ала в поеми делата им описват.

Хората добро не помнят,

приемат го за непонятна глупост.

Злото служи им за пример

как парички да натрупат.

За тълпа рицарите са ненужни,

макар да пишат романи с тях.

В живота техните постъпки

предизвикват искрен смях. 

Но все пак, защо понякога

в съня си се превръщаме в рицари?