5.02.2012 г., 23:31 ч.

Метачка 

  Поезия » Гражданска
746 0 1

Метла тя имаше в ръката

и можеше със нея да лети.

Макар че зъби нямаше в устата,

тя сбираше пак хорските очи.

Лицето ú не беше младо,

но нямаше в очите старостта,

която да я сгърби като Яга,

тя още беше пламенна жена.

Ръце - треперещи и мръсни,

с халат протрит и много безразсъден

тя хапваше обяда си оскъден

на пейката пред детската площадка.

Във скута ú стоеше мъничка забрадка.

Навярно спомен стар и скъп...

Листа покриваха улиците и нея даже 

със тъга, но тя пък гледаше към 

птиците, крадеше пак от тях крила.

Сега пред погледа ú мътен 

се движеха едни петна,

те бяха цветни и красиви,

напомняха ú младостта.

И там, под слънчевата радост,

тя ходеше по топлата роса

със трепет и незнайна сладост

прекрачи прага на дома.

А там я чакаше детето

със плач  и руменни страни

и носеше ú чувството проклето,

което кара всяка майка да трепти.

Тревога имаше в очите,

допря до челото му пак ръка,

гореше мъничката рожба 

и гледаше я с светлина.

Изтича майката към 

двора, извика своите съседи,

а в техните лица тъй бледи

се виждаше една тъга.

,,Детето трябва да е болно, 

щом има тази топлина" -

Продума стреснато съседа 

и плахо бебето огледа.

Сърцето ú туптеше като на 

кошута, тя бързо хората избута

и грабна мъничкото си момченце...

Застиска го като парченце от своето сърце,

за миг да спре, за миг да спре,

тъй лошо и свирепо да реве. 

Едно детенце я попита...

,,Защо стоиш на пейката с трохите?"

А тя го хвана за ръката

издърпа го към себе си и каза:

,,Иванчо, милото ми, ти се върна?"

Понечи с длан да го докосне 

и даже смело го прегърна.

Във миг една жена-орлица

дотича като хищна птица,

изскубна малкото със злоба 

и каза на летящата особа.

,,Това е моето дете, 

не го докосвайте с ръце!

Коя сте вие и какво,

защо сте тук, защо, защо!"

Метличката си взе в ръката,

погледна гузно към земята

и после каза някак си смирено.

"Надявам се, не съм ви притеснила,

аз исках да съм мила..."

Старицата си тръгна угнетена,

от думите на младата жена ранена,

тя нямаше какво да прави

и мислите си пак остави...

Измете цялата улица, но 

беше малко... трябваше ú още -

затуй работеше и нощем...

 

© Людмила Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Тъжна на истинско. Браво.
Предложения
: ??:??